Усмивката

Прахолякът влизаше през отворената врата на магазина. С него се вмъкваха и звуците. Жегата си стоеше вътре от началото на лятото. Миризмата влизаше с хората. Прахта и миризимите се наслояваха по рафтовете, между чуковете и теслите, под ножовките, между хилядите кукички, винтчета, болтчета. Прашни и миризливи бяха въжетата, кълчищата. Веригите и синджирите миришеха на машинно масло и оставяха мазни следи по ръцете, когато се налагаше да ги продавам.

- Два метра от оная верига. Едрата. Не, не тая другата.

- Имате ли лозарски ножици?

- Крушки, сто ватови, матови, ако може.

Навалицата от купувачи звучеше като симфоничен оркестър преди концерт. За да се забавлявам, си представях, че съм диригента. Стоях с мръсния си работен гащеризон зад щанда и дирижирах. Въвеждах ред.

- Веригата, два метъра. Заповядайте.

- Да, от едрата верига е. Пред вас я отрязах. Дванайсет и петдесет.

- Кой беше за лозарските ножици? Тези са евтини, ще изкарат едно лято. Препоръчвам тези.

- Крушките? Заповядайте. Да, по сто вата са. Да ги пробвам? Пробвайте си ги в къщи. Следващият, моля.

Дирижирах до обяд. След това не ми беше забавно. Жегата мореше. Навалицата се изсипваше точно тогава. Влизаха, за да не стоят отвън на припек, докато чакат трамвая. Гледаха и питаха. Рядко купуваха в жегата, но стояха вътре дълго. Помотваха се, подпитваха ме за това онова и гледаха да убят времето. Повечето носеха цветя, торби с пити, жито, вода и евтино вино. Повечето бяха възрастни, сбръчкани, потни и отчаяни. Процесия от плешиви темета, ризи с потни подмишници, черни траурни шалчета, висящи върху увиснали шии, мазолести крака, обути в евтини сандали и миришеха. Всички миришеха. На кисело, на пот, на бедност. В най-голямата жега заставах в дясно до входа, до пироните. От там можех да наблюдавам целия салон и да си говоря с Ачо.

- Докато има балъци, че има и тарикати. Ама няма чакълък напоследък. Обеднява народът. И мре. Да кажеш на шефа ти на мястото на тая железария да отвори един погребален магазин. Ехе, червив от пари ще стане. Тука му е мястото. Те там, на гробището, не купуват. Страх ги е да вадят пари на гробището. Да ги не види дявола.

Ачо беше приказлив. Не познавах другите сводници, но той не млъкваше. Стоеше във самия вход, до пироните, гледаше си момичетата, които се продаваха от другата страна на булеварда и не млъкваше. Говореше и винаги държеше под око момичетата. Момичетата не влизаха в магазина. Говореше рядко с тях, но само отвън. На тротоара. За две години в железарията бях разбрал всичко. Бях свикнал с всичко и рядко се изненадвах. Беше ми забавно до някъде. До към обяд. След това спирах да дирижирам, забивах се до пироните и давах къси отговори. Дори не поглеждах към тези, които питат. Знаех, че рядко някой ще купи нещо. Просто питаха от неудобство. Купуваше се предимно вечер или сутрин. Вечер купуваха мъжете, които се прибират от работа. Сутрин купуваха майсторите от обектите наоколо. На обяд беше пълно с наблюдатели. Изложбен салон. Върволица от плешиви темета, потни подмишници, увиснали гуши и мазолести крака. Не им се ядосвах, но ми бяха досадни. Опитвах да не се държа грубо, но не винаги успявах.

С Ачо имахме нещо като игра.

- Година и половина. Най-много две. При мъжа си отива. Още не е свалила жалейката. Четирийсет ще му носи. С тея сто кила и отгоре, на тея години. Хипертония и диабет сигурация ги има. Бе най-много година ѝ давам. Старият я чака във вечните ловни полета.

После започваше да се смее. Тихо се хилеше и не изпускаше момичетата от поглед. За сводник ги разбираше нещата, че даже и повече.

- Бате, скийй го тоя – прошепна ми съзаклятнически Ачо. – Опикал е галошите. Само да не даде фира тука.

Видях в гръб обекта на възхищението му. Дребното старче ходеше едвам едвам. Подпираше се на бастунче. Бастунчето и голото му теме имаха еднакъв смъртнобелезникав цвят. В най-голямата жега се беше домъкнал. Не носеше нищо. Само бастунчето. Напомняше ми на някой, на нещо в гръб. Начинът, по който ходеше ми беше познат. Двамата с Ачо го гледахме как стигна до щанда с електрото и започна да зяпа нещо под стъклото на витрината. Беше толкова нисък, че не му трябваше да се привежда като останалите. Продължихме да го гледаме. В знойния летен обед беше облечен с карирана риза, панталон с ръб и обувки. Ръката, на която се подпираше с бастунчето, трепереше.

- Бате, викай бърза помощ – хилеше се Ачо. – Този е до тука.

- Остави човека нека зяпа…

Не успях да се доизкажа. През вратата влязоха двама майстори. Поискаха да им покажа бояджийският компресор. Рядко продавах някоя от машините. Започнах да им обяснявам характеристиките. Залисах се. Забравих за старчето.

- Извинете, имате ли червен изолирбанд? – Гласът му прозвуча тихичко някъде от към щанда.

- Изчакайте, ако обичате. – Отговорих му машинално, без да го поглеждам и продължих да се въртя около компресора с майсторите.

- Четири атмосфери е . Да, има ги всичките накрайници. Не, не става за мазилка. За мазилка трябва машина…

- Прощавайте, може ли един червен изолирбанд. – Дъртакът ме прекъсна и ядоса. Вдигнах поглед към него. Беше се обърнал с лице към мен. Гледаше ме настоятелно, но не и нагло. Усмихваше се. Лицето му, дребно и старческо, беше кръгло, като топче за пинг- понг. Усмихваха се очите му – големи и сини, не приличаха на очи на старец. Смееха се очите му. Смееше се и той. Ризата му, закопчана до горе, на червени и сини райета, се спускаше изпъната по него изгладена. Панталоните му също бяха изгладени с ръб. Обувките му – кожени, с големи бомбета, бяха лъснати и подържани. Зяпах го и се чудех на какво ми напомня. Ядосах му се. Прекъсваше ме и се усмихваше.

- Господине, изчакайте ако обичате. – Вече му говорех грубо.

- Дай на човека каквото иска, момче! – изкомандва ме късо единият от майсторите.

Погледнах Ачо. Той разбра без думи да ги държи тези двамата под око. Нямаше да е за първи път някой да се опита да открадне нещо от магазина. По този начин крадяха. Двама гледат нещо скъпо и голямо, третят иска нещо дребно. Докато го намеря, онези двамата дърпаха с голямото. Така ми бяха откраднали един маслен радиатор на коледа. Цяла година ми го удържаха от заплатата.

- Един лев – обявих на стареца цената, докато се придвижвам до щанда с електрото. Старчето вече беше приготвило парите. Отново го погледнах. Очите му се смееха. Смъртната му бледост контрастираше със синьото на очите му. Не бяха старчески очи, не бяха мътни, кървясали като очите на повечето старци. На детски очи приличаха. Сини и ясни бяха. Ядосах се още повече. На него, че е настоятелен, на мен си, че го зяпам.

Взех му парите, наведох се под щанда, бръкнах машинално в кашона и му тръснах ролката с изолирбанда.

Залисах се отново с майсторите. Включих им компресора, за да го пробват. Тътенът му изпълни магазина.

- Извинете – тънкият глас на старецът едвам се чуваше от тътнежа. – Дали сте ми черен изолирбанд. Може ли да ми го смените с червен?

Обърнах се. Видях го точно зад мен, стоеше и не беше ядосан. Настояваше, но не беше ядосан, а очите му – огромни, сини и детски продължаваха да се усмихват. Това ме вбеси .

- Дядка, разкарай се. Червен, черен все тая. Нали ти дадох вече.

По-възрастният майстор ме скастри отново, докато клечеше до компресора:

- Момче, оправи човека.

Минах бързешком покрай дядката, грабнах грубо от костеливата му ръка ролката и я смених с червена. После забравих за него. Майсторите купиха компресора. Поискаха фактура – данъчна. Трябваше да я пиша и да смятам. Това ми беше най-трудно. Потях се и се напрягах. Обърках я. Започнах отначало. Приключих я. Попълних гаранцията, пожелах на майсторите да го ползват със здраве и си отдъхнах, като излязоха от магазина. В магазина нямаше никой. Само жега и прахоляк. После видях, по-скоро усетих, че не съм сам. На едно от бояджийските столчета седеше старчето. Беше приведен, с гръб към мен и се поклащаше. Темето му лъщеше. Уплаших се. Помислих, че е седнал да си почине, като за последно. Само това ми трябваше, да се изпъне тук в магазина.

- Ей, човек, добре ли си? – подвикнах му. Не ми отговори. Продължи да си седи и да се движи странно.

- А, не, няма да ми умираш тука. – Прескочих през щанда. За секунда си представях как му правя сърдечен масаж и го обдишвам.

В момента, в който застанах до него, той се изправи пъргаво. Обърна се срещу ми и ме погледна. Смееше се. Всичко в него се смееше, усмихваше и грееше. Очите му се смееха. Гледаше ме и се смееше без глас. Грееше, приличаше на дете. Ловко подхвърли бастунчето, протегна ръка с изпънат напред показалец и докато падаше към земята, го закрепи на върха на пръста си. Започна да жонглира, гледайки усмихнат нагоре към дръжката. През цялата дължина на бастунчето, като спирала, беше облепил изолирбанда. Започна да танцува леко докато балансираше. Спиралата се въртеше пред очите ми Хипнотизираше ме. Гледах я онемял. Старчето танцуваше ритмично и с лекота. Изведнъж спря. Погледна ме засмян. Подхвърли ловко и въртеливо бастунчето нагоре. Червената спирала се изстреля от ръката му и почти докосна тавана. Точно преди да падне, старецът ловко я пое в двете си ръце и я поднесе към мен. Гледаше ме съвсем отблизо. В очите ме гледаше и грееше. Всичко в него се усмихваше. Тържествено държеше червената спирала на бастунчето пред лицето ми.

- Харесва ли ви така? – попита ме той и не спираше да се усмихва.

Бях онемял. Стоях зяпнал точно пред него и мълчах глупаво.

- Аз.. не знам. Не знам какво да кажа. – премрънках с неудобство, с учудване и възхищение.

Старчето сведе поглед към бастунчето. Гледа го дълго, въздъхна без да спира да се усмихва. После ме погледна отново. Тихо ми каза, почти ми прошепна.

- Така е по-хубаво. Цветно е, шарено е – след това се обърна и пристъпвайки едвам, едвам се запъти към вратата. Гледах го смаян как се отдалечава. Подпираше се на бастунчето, креташе. Стигна до рамката на вратата. Погледна ме, усмихна се и почти прошепна.

- Искам да ми е цветно. Петдесет години работех като клоун в цирка.

Излезе и не го видях повече. В магазина останаха жегата, прахоляка и усмивката му.

Калин Гайтанджиев