Strong man

 – Началник, следващият е ....

Къдравият подскачаше в преддверието на кабинета ми и възторжено се опитваше да ми сподели впечатлението си от следващия. Следващият беше като предишния. Вече му четях досието. Кокошкарска история. Оставаха му година и половина от две. Системата работеше безотказно. Конвейер! Работа, отпуска, предсрочно. Стига да няма издънки. Трудното беше, докато ги приемем и разпределим. После месец и половина почивка. До следващия конвой. Този конвой беше голям. Над 100 човека.

– Давай следващия – разпоредих, без да вдигам поглед от досието.

– Следващият! – провикна се къдравият към множеството, строено в коридора. Не погледнах веднага към следващия. Знаех, че е като предишния. Извадих три декларации, подадох ги на кмета през бюрото.

– Кмете, запознай го и да подпише. Правилник за вътрешния ред, да пише отдолу – „запознат“. Отпуск, след два месеца, ако работи. Предсрочно... – тук се замислих. – Неосъждан преди, с две годишна присъда. За комисията през август догодина. При добро поведение.

– Не искам работа и отпуск, предсрочно няма да ползвам. – Чух следващия и се втрещих! Погледнах го и ченето ми увисна. Стоеше прав в средата на кабинета ми и го изпълваше целия. Масивно телосложение, среден ръст. Гледах го с усещането, че всичко което е облякъл, ще се пръсне. За миг си помислих, че е дебел. Не! Беше ЯК! Много! Вдигнах поглед към очите му. Исках да хвана нещо там. Обикновено в погледа на новите се четеше страх и подчинение. Този ме гледаше… Не беше нагло, не успях да определя, не успях и да задържа погледа си в очите му. Разсейвах се от другото. Вратът му стоеше като дънер. Започваше от външната страна на раменете му и свършваше там, където започват ушите му. Напомняше ми противотанково укрепление. Масивен и мощен.

– Леле – чух се да мисля на глас. – Кмете, дай му стол! Сядай!

Седна, погледите ни се срещнаха и нищо. Лицето му остана безизразно, отпуснато. В очите му имаше нещо, което не успявах да хвана. Вече се ядосвах.

– Свали си шапката! – Рязко му разпоредих.

Свали я бавно, невъзмутимо, продължавайки да ме гледа с пълно безразличие. Обръснатата му глава стоеше като карфица, забита в мощното тяло.

– Имената! Трите имена!

Опитах да съм сериозен. Не ми се получи. Едновременно ми беше и смешно, и му се възхищавах. Каза си бавно имената и млъкна. Не спираше да ме гледа.

– Ако не работиш, няма да мога да те предложа за отпуск и…

– И предсрочно освобождаване – прекъсна ме невъзмутимо. – Няма да работя, отпуск и предсрочно не искам. Казах вече!

В кабинета стана тихо. Вдигнах очи към кмета, по погледа му разбрах, че не знае нищо. Погледнах новия, никаква реакция. Облегнах се на стола и вдигнах крака на бюрото си – изпитан трик, с който показвах пренебрежение на затворниците. Ползвах го, когато ми ставаше най-напрегнато.

– За какво тогава си поискал превод тук.

Свалих всички карти на маста. Нещо ми подсказа, че с този няма друг начин.

– Заради фитнеса.

– Моляяяя!? – Сепнах се и подскочих.

– Заради фитнеса. Казаха ми, че тук е най-големият.

Прав беше. Фитнесът беше гордостта на общежитието. Направиха си го самите затворници в помещението на старата фурна. Имаше над пет тона желязо вътре. От всяка една бригада мъкнеха железа за фитнеса. Железарят едвам смогваше да им заварява. Щанги, дъмбели, стойки, лежанки.

– Заради фитнеса, казваш? И какво мислиш да правиш във фитнеса?

– Да тренирам. Аз обичам спорта.

Стана ми смешно и се хванах, че се усмихвам.

– Добреее! Кмете, дай му да подпише декларация, че няма да ползва предсрочно.

– Такава нямаме.

Кметът говореше на мен , но го гледаше него.

– Дай му лист и в свободен текст пиши! Трите имена и „Аз, еди кой си, отказвам да ползвам предсрочно освобождаване“…

Гледах го, докато пише. Химикалката се изгуби в огромните му ръце. Приключи и ми подаде листа.

– Имаш ли въпроси?

– Имам.

– Слушам те.

– Мога ли да ходя да тренирам вече? – Хванах се за главата и се засмях на глас. – Може! А, чакай! Втори етаж, трето спално. Ще си правите компания с Кмета и Къдравия. И, ако имаш нужда от нещо, се обади.

– Нямам нужда от нищо.

Стана бавно, сложи си невъзмутимо шапката и тръгна. Столът му заприлича на детско столче до тялото. Преди да излезе, се обърна към мен.

– Не мисля, че ще се видим повече.

Кабинетът ми отново си върна обема.

– Началник, що баш при нас го сложи? – Кметът ме извади от мислите ми.

– Щото съм началник и за да го държиш под око. Извикай Къдравия.

Кметът ме погледна с укор, но замълча.

– Къдраааав! – извика той към отворената врата.

В кабинета влетя Къдравия.

– Слушам началник!

– Води го във вашата килия. И му намери вишка от старите. От новите няма да го издържи.

Изчаках Къдравия да излезе и запалих цигара.

– Кмете, какъв му е случаят на тоя?

Кметът обикновено знаеше. Случаите им вървяха пред тях, а той разбираше по неговия си начин. Знаеше всичко за всеки още преди да дойде конвоя. Знаеше кой кога ще пристигне, за какво е осъден, с кой иска да бъде в килия. Особено за тарикатите.

– Нищо не знам началник.

Не бях хващал кмета да ме лъже до сега. За всеки случай продължих да го гледам изпитателно.

– Началник, сериозно. Нищо не знам.

– Е, сега ще разбереш. Вече сте съквартиранти.

За няколко дни разпределихме всички. Затворът си имаше свой ритъм. Конвой, разпределение, отпуск, предсрочно. Дните се сливаха. Сутрин фирмаджиите вземаха определените за работа, вечер ги прибраха. През деня нямаше много движение. Особено зимата.

– Какво прави Якият?

Не им помнех имената. Кметът знаеше за кой го питам.

– Нищо не прави, Началник. Сутринта изяде десет яйца за закуска и до обяд стоя във фитнеса.

– Е, не е нищо. Това ли прави по цял ден?

– Това прави началник. Яде и блъска. Човекът обича спорта.

Минаха дни, седмици, изнизаха се празниците. Една мъглява януарска сутрин Кметът влезе в кабинета ми и тържествено заяви:

– Началник, Якият чака да го приемеш!

– Ха, за какво?

– Личен въпрос. Да го вкарам ли?

Кимнах и се вторачих във вратата. Огромното тяло на затворника изпълни рамката.

– Влизай и сядай. – Не го бях виждал от месец. Станал бе още по-голям.

Влезе и кабинетът се смали. Зяпах го с възхищение. Колос!

– Нали нямаше да се виждаме повече? Какво искаш?

– По личен въпрос.

Гласът му звучеше особено, без да дразни.

– Кмете, остави ни…

– Не ми пречи кметът – прекъсна ме Якият.

– Слушам те! – Установих, че не мога да спра да го гледам.

– Знаеш ли английски? – попита ме гигантът и ме погледна изпитателно.

– Моляяяя!

Бях същисан. За пръв път затворник ме питаше нещо такова. Говореше ми на „Ти“, което беше привилегия на Кмета и на Къдравия, но това не ме ядоса.

– Знаеш ли английски? – попита ме отново съвсем спокойно, все едно ме пита за пръв път.

– Знам. – Излъгах го без да ми мигне окото, но едвам издържах да разбера какво иска.

– Можеш ли да ми напишеш на един лист на английски „Аз обичам спорта“?

– Мога, ако ми кажеш за какво ти е!

– Ще си го татуирам на гърба.

Хванах се за главата, смеейки се. Забих поглед в него, извадих бял лист и с големи печатни букви му го написах. Подадох му листа. Той го гледа дълго, после се втренчи в мен.

– Сигурен ли си, че е така?

– Сигурен съм! Оф, чакай.

Набрах в Гугъгл преводач „ Аз обичам спорта“ и му обърнах монитора. Прочете го буква по буква, сравни написаното на листа с надписа от екрана. Сгъна листа, прибра го в джоба си и заяви делово

– Това е – стана и тръгна да излиза.

– Ей, чакай! Едно мерси няма ли да кажеш?

– Мерси.

Гледах го в гръб, докато излизаше. Вече не се смеех.

– Нали знаеш, че е забранено да се правят татуировки тук?

– Знам. – Обърна се и излезе.

– Кмете, какво става?

– Не знам, Началник. Вчера ме пита и мен. Написах му същото, „Аз обичам спорта“ на английски. Що те пита теб, нямам идея.

– Е, добре де, вече един месец ти е в килията. Не разбра ли нещо? Кой му идва на свиждане? Говори ли с някой по телефона?

– Нищо, Началник. Вчера изяде седем кисели млека за вечеря и си легна. Всеки ден е така. Яде, блъска и спи. Човекът обича спорта. – Кметът се разсмя на глас. Аз заедно с него.

Една сутрин в докладните на наряда забелязах, че при претърсване са намерили машинка за татуиране. Садам и Пилето бяха хрътките на надзора. Служеха като сержанти повече от двайсет години. Четях докладната и гледах Кмета.

– В трактора на плаца ли са я намерили?

– Да.

– На Къдравия е, нали?

Всички знаехме, че Къдравият татуира. Не беше кой знае какво нарушение, стига да не те хванат. Кмеът не ми отговори. Ухили се, а после започна да се смее.

– Кажи де, какво е станало?

– Вчера на обяд Къдравият направи половината татуировка на съквартиранта. После скри машинката в трактора. Тогава Садам и Пилето я откриха.

– Някой изпържил ли го е?

– А, едва ли. По-скоро са го видели на камерите, че се шугави зад трактора. Нали не са написали, че машинката е на Къдравия?

– Не са. А татуировката как е ?

– Идеална е, Началник, само дето и липсва последната дума.

– Кмете, тоя, Якият, да не издивее нещо с недовършена татуировка?

– Не бе, Началник. Човекът обича. – После се засмя на глас. – Само дето не се знае какво.

Няколко дни по-късно в кабинета ми влезе Къдравия.

– Началство, искаш ли да дойдеш във фитнеса да видиш Якия как тренира?

– Сега ли?

– Да, сега е в тежка серия. Страхотия е направо!

Тръгнахме. Още от плаца чух ревовете. Седем на брой. Къси, мощни. Стреснах се. Погледнах Къдравия, който вървеше до мен.

– Страхотия е, Началник!

Влязохме във фитнеса. Огромното помещение, натъпкано с тонове желязо, беше празно. В дъното, при стойката за клек, Якият стоеше изправен, със затворени очи и дишаше. Приличаше на… не успях да го оприлича. За миг си помислих, че ако издивее някой ден, няма да можем да го свалим и аз, и Пилето, и Садам и целия надзор. Якият излезе от транса, отвори очи и отиде под щангата. Пое дълбоко въздух, опря я на врата си, прихвана я отстрани и се изправи. Щангата увисна от двете страни на тялото. Жилите му се изпънаха, очите му изхвръкнаха напред. Започна да диша учестено и изведнъж клекна до самият под.

„Ще се утрепе!“ – автоматично ми мина през главата. После се изправи рязко и изрева. Като животно. Ехото разнесе рева из залата. Настръхнах! Щангата подскачаше от двете страни на тялото му. Изчака я да се укроти със затворени очи. Повтори упражнението четири пъти.

Канските ревове кънтяха в помещението и отекваха в главата ми.

– Леле! С колко кляка? – попитах Къдравия.

– С всичко.

– Как с всичко?

– С всичко, което може да сложи на лоста. Към двеста и петдесет кила.

– Какво зоби? – Химията беше забранена, но затворниците си вкарваха.

– Нищо, Началник, – въодушевен заобяснява къдравият. – Обаче как яде! Вчера за обяд си забърка десет пакетчета кайма, с десет сурови яйца. Омете всичко! Сурови ги изяде. Човекът обича спорта. Леле! Щях да забравим за обяда!

Къдравият се изстреля на бегом да кани за обяд. Якият продължи да не ни вижда. Стоеше в дъното на залата. Като Атлас, със затворени очи до стойката за клек. Тръгнах да излизам. На вратата се засякох със Садам и Пилето. Бяха изгледали цялата серия.

– Абе, тоя ако откачи, не можем да му смогнем цялото отделение! – Садам беше сащисан. – Какъв му е случаят?

–Не се притеснявай, човекът обича спорта – му отвърнах, докато излизам.

–„Скъпи съкилийници, министерство на правосъдието ви кани на вкусен и безплатен обяд“ – разнесе се гласът на Къдравия през ръждясалия говорител на плаца. Засмях се, докато влизах в кабинета. Къдравият имаше въображение.

Зимата се нижеше бавно.

–Какво прави Якият?– все по-рядко питах Кмета

–Нищо, Началник, яде и блъска, ама не му стига желязото вече. Абе, човекът обича спорта.

Една сутрин с изненада установих, че за „човека обича спорта“ има писмо. Рядко получаваха писма. Повечето имаха телефони. Бяха забранени, но с тях рискуваха. Криеха ги където им падне. Криеха ги добре. Наказанието за телефон беше сериозно. Сериозни бяха и последствията. Вкарвахме ги в ареста, спирахме ги от работа, лишавахме ги от отпуск. Най-тежкото беше, че губеха право за предсрочно освобождаване за една година. Една година на „трупчета“. На наказаните им казваха „Трактори“, като трактора в дъното на плаца. „Беларус“, паметник от по-добрите дни на общежитието. Писмото ме заинтригува. Мислех, че ще разбера нещо за „човекът обича спорта“. Къдравият и Кмета бяха разбрали за писмото. Стояха в кабинета ми и разсеяно чакаха да го отворя. Името на подателя не ми говореше нищо. Нито на мен, нито на Кмета. В плика имаше най-обикновен DVD диск с надпис Strong Man. Задължен бях да им чета писмата, а когато имаше дискове, ги преглеждах. Повечето пъти бяха с музика. Понякога хващах порно. Бях насъбрал богата колекция. Пуснах диска. На декстопа се появиха десетина папки с надпис Strong man. Която и да отворех, тръгваха записи на състезанието Strong man. Огромни мъжища хвърляха дънери, теглеха камиони. Апотеоз на силата. Снимаха го някъде в Скандинавието. И в момента беше хит по един от спортните канали.

– Началник, – Къдравият нямаше търпение – какво има на диска?

– Що си мислиш, че ще ти кажа?

– Ееее, айде де, Началник, кажи на Кмета, ако не може на мен.

Засмяхме се двамата с Кмета, после им обърнах монитора. И двамата се втренчиха. Кметът поклати глава.

– Човекът обича спорта.

– Ти, Кмете, ти какво обичаш? – Попитах го, докато се смеем.

– Аз, Началник, обичам парите – отново избухнахме в смях. Имаше си хас.

Кметът беше професионален измамник и професионален затворник. В затвора не мамеше. Знаеше, че за да излезе бързо навън и да прави измами, в затвора трябва да е честен с администрацията. Заради това го правехме кмет. Не се задържаше дълго на свобода. Щом се върнеше в затвора, го назначавахме за фризьор, а длъжността кмет му я давах аз. Имаше гарантирани двадесет и два работни дни в месеца и така буташе присъдата. Стопяваше поредната присъда на половина с работа, излизаше и пак влизаше.

– Обичам парите, Началник! – повтори кметът и отново се разсмяхме.

Аз рязко станах театрално сериозен. Погледнах Къдравия.

– А ти, Къдрав, какво обичаш ти?

– Аз, Началник, – изведнъж дребното лице на Къдравия се смръщи, опитвайки се да си придаде замислен вид – аз, Началник, обичам Кмета! – Изтърси Къдравият, стана и избяга през вратата смеейки се. Кметът се хилеше на стола си. Аз се смеех зад бюрото си.

Изведнъж ми секна смешното. Замислих се:… Как ли бих довършил изречението „Аз обичам…?“ От мисълта ме извади чукане на вратата.

– Влез! – отработено изкомандва Кметът, без да може да спре да се смее. – Вратата се отвори рязко. Къдравият влетя в стаята.

–Господин, Началник. Лишеният от свобода Къдрав се явява по ваше разпореждане. Водя лишения от свобода…ъъъ, как ти бяха имената? – провикна се към някой в коридора. Отговор не последва.

– Кой водиш, Къдрав?

– Якият, Началник, съквартиранта. Да му дадете писмото.

– А, да, вкарай го.

– Влизай – провикна се къдравият и …Стаята отесня. Огромното тяло я изпълни до пръсване. Стоеше прав срещу мен. Гледах го, както първия път, когато го видях. Изведнъж ме осени прозрение.

– Ти да не би да искаш да участваш в Strong Man?

Гигантът ме погледна, задържа поглед в мен и бавно каза

– Не искам да участвам, искам да го СПЕЧЕЛЯ!

Тишината в кабинета ми стана сериозна, като прокурор в съдебна зала. Той не се шегуваше! Това обясняваше всичко, ползваше престоят си тук, за да се подготви.

–Добре – казах му, без да спирам да го гледам в очите – остават ти още година и половина. Ще ти стигнат ли да се подготвиш?

– Да – кратко, точно и ясно. Вече му бях свикнал. Така говореше. И му повярвах.

– Хубаво, ще уважава това. Да уточним за последно: Не искаш да работиш, отпуск няма да излизаш, предсрочно няма да ползваш. – Гледах го изпитателно, въпреки че вече му вярвах.

– Точно така.

Този път каза цели две думи. Установих, че не се ядосвам. Много малко затворници отказваха работа, още по-малко отпуск. Предсрочно до сега не беше отказвал никой. Тези, които нямаха възможност да се възползват от лостовете на прогресивната система, бяха точно трима души в целия затвор. Досиетата им стояха в специално сандъче. Бях го нарекъл „Забвението“. Досието на Кмета стоеше най-отпред в „ Забвението“.

– Добре, вземи си диска. Свободен си.

След като излезе от кабинета, пространството отново се върна, заедно с тишината. Наруши я Кметът.

– Началник, да му преместя ли картона в „Забвението“?

– Не! Остави му го на буквата.

В този момент телефонът иззвъня. Първа линия. От дежурната. Знаех, че е Садам. Винаги се ядосвах предварително, когато Садам ме търсеше. Садам всъщност се казваше Иван. Бяха му лепнали прякора Садам, заради мустаците. Носеше ги гордо. Гъсти, черни мустаци, с които криеше усмивката си. Искаше да изглежда строг и му се получаваше за затворниците, за мен не. Иван беше художник. Рисуваше икони. Замислих се: „Какво ли обича Иван?“

– Кажи, Иване! – Нарочно натъртих на Иване. Знаех, че ще го ядосам.

Ядосах го! Разбрах по тона в слушалката.

– Ела в дежурната! – опита се да прозвучи властно – Ръководството разпореди.

Тази игра я играехме с Иван отдавна. Можеше да ми каже по телефона за какво става въпрос, но разпоредбите на ръководството бяха безусловно изпълняващи се. Нямаше как да питам Иван по телефона: „Какво иска ръководството?“ Всъщност един път питах и ме набра самото ръководство. Изръководи ме направо при себе си и ръководно ми обясни, че когато ми разпорежда, трябва да се явявам веднага. Не му се ядосах тогава на ръководството. Ръководството ръководеше затвора от двадесет години. Правеше го добре. Когато се налагаше, викаше и крещеше, когато трябваше, наказваше, но винаги се случваше това, което Ръководството иска. Затворниците, аз, Садам, Пилето, даже и кучетата от полосата знаеха, че щом Ръководството поиска нещо… то ще се случи. Това ми харесваше. Исках да съм като Ръководството. По професия Ръководството беше учител по история. Пилето беше машинен инженер, аз бях… Замислих се. Преди бях музикант. Сега бях… в дежурната стая.

– Кажи, Иване! – отново натъртих на Иване

– Ръководството разпореди! За утре да определиш шестима доброволци. Ще сменят гумите на трактора.

– Е, що не ми каза по телефона?!

Садам продължи да си зяпа вестника. Знаеше, че ме е вбесил. Това му беше целта.

– Щото и аз съм началник!

После се разсмя. Засмях се и аз, въпреки, че ме ядоса. Иван умееше да се шегува и се дразнеше, че на него и на останалите от надзора, затворниците викат старши, а на мен Началник.

– Много смешно взе да става в тоя затвор, Иване!

– Айде, не ме занимавай, че имам работа – отряза ме Иван, докато си гледаше във вестника. – Шестима за утре и гледай да са по-яки!

– Къдраааав! Извиках под отворения прозорец на радиоуредбата – Къдрааав! – вече се ядосвах, че не ме чува.

Чу ме от втория път, показа си малката къдрава глава. Загледах го. Хероинът беше рисувал дълго по лицето му. От надежда на столичен футболен гранд, до дилър на дребно. Беше му отнело много малко време. Иначе хероинът го бе вземал дълго. В началото, за да притъпи болката от контузии, след това, за да притъпи всичко. Очите му бяха живи и пъргави. Всичко му беше пъргаво, и мисълта, и инстинктите му. Дори когато сгазеше лука, се измъкваше с пъргав финт, разсмивайки всички. Той самият никога не се смееше. Неговото досие беше второто в „Забвението“. Предсрочното го беше опукал още по време на първата си присъда. Продрусал с излизането и пак тука. Така три пъти. Този му беше четвърти. Замислих се: „Какво ли обича Къдравият? Животът в затвора, или хероина? Или извън затвора за него нямаше живот без хероин? А дали не влиза в затвора заради това – за да живее?“

Сряда вечер беше времето на Къдравия. Излизаше, облечен с екип, на КПП-то и чакаше Ръководството да го извика. Тогава не правеше смях. Гледаше сериозно през решетките и потропваше нервно с бутонки. Мачовете ги играеше до припадък. Винаги в другия отбор, не в този на Ръководството. В отбора на Къдравия бях и аз, и когото Къдравият си избереше от затворниците. Ръководството си имаше отбор. Бивши футболисти, фирмаджии, един прокурор и двама адвокати. На терена Къдравият беше капитан. Аз бях „глуха“ защита. Изпълнявах инструкциите му и не смеех да му противореча. И за мен беше тръпка да бия Ръководството, но за Къдравия беше въпрос на живот и смърт! Никога не биехме. Мачовете бяха дълги, груби и се играеха, докато Ръководството не изгонеше Къдравия. Нищо, че играеше в другия отбор.

– Ще те вкарам в ареста, момче! – беснееше Ръководството на Къдравия.

Ръководството не обичаше да губи. Аз, фирмаджиите, адвокатите, останалите затворници, даже прокурора, се заливахме от смях, щом Къдравият и Ръководството почнеха да се карат. Накрая и самото Ръководство се разсмиваше. Само Къдравият оставаше сериозен. Мачовете винаги приключваха по един и същ начин. Къдравият си събуваше бутонките и си тръгваше бесен преди края.

– Къде бе, Къдрав? – подигравателно го подпитваше Садам на КПП-то.

– В ареста, доброволно! – винаги отговаряше Къдравия.

После отборът на Ръководството побеждаваше. Винаги! Ръководството не обичаше да губи.

– Скъпи съкилийници – разнесе се гласът на Къдравия от ръждясалия говорител, – Администрацията на затворническото общежитие има високата чест да призове шестима най-смели, силни и сръчни из между вас, които утре доброволно да участват в демонтажа на…

– Ей, – провикна се Садам от КПП-то. – Кажи му на тоя да млъкне!

Усетих, че отново почвам да се смея и пак се върнах в онази мисъл „Много смешно взе да става в тоя затвор.“

– Къдрав, млъкни! – извиках театрално под отвореният прозорец.

От ръждивата тонколона патетично се чу.

– Лишеният от свобода Къдрав млъква!

На следващата сутрин усетих вълнението с влизането в охраняемата зона. Обикновено затворниците, които не излизаха на работа си стояха по килиите, особено в мразовити дни като този. Днес плаца беше пълен. Всички болни, домакинци, чакащи конвой, се бяха изсиспали. Стояха на групички. Някои пиеха кафе, други си говореха. Когато ме видяха, че влизам през КПП-то, утихнаха. Пред кабинета ме чакаха Кметът и Къдравият.

– Къдрав, имаме ли доброволци?

– Тъй вярно, Началник! – къдравият театрално се изпъна. Кметът се хилеше подозрително

– Инструмент имаме ли?

– Имаме началник!

С влизането в кабинета, по телефона ме набра Пилето. Пилето отговаряше за строителните дейности и охраната по обектите.

– Имаме ли доброволци и инструмент?

– Имаме.

– Пия кафето и идвам. Изкарай ги.

Погледнах към Къдравия.

– Дай молбите на доброволците да ги разпиша.

Къдравият тържествено ми подаде един лист. Откачих на секундата.

– Абе, ти идиот ли си! Шест човека ти казах, тука има само една молба!

– Спокойно, Началник, не пали мотора. Ела на плаца да гледаш

Изгледах го учудено. Къдравият не се дънеше. Нямаше вариант да не изпълни разпореждане.

– Къдрав! Ще свършим ли с тоя трактор днес?

– Да не ми викат Къдравия, ако не свършим, Началник, – и очите му светнаха – Разпиши молбата и изкарвам доброволеца.

Погледнах молбата. Името не ми говореше нищо.

– Кмете, кой е тоя?

– Якият, Началник. Съквартирантът.

Не попитах повече. Излязох и си пробих път през събраните затворници, стигнах при трактора. До него имаше приготвени пневматичен крик, огромен десет килограмов чук с дълга дръжка, два еднометрови метални лоста тип кози крак, четири дървени трупи и набор от гаечни ключове. Не виждах Якия. Изведнъж вратата на фитнеса се отвори. В сумрака на мразовитата сутрин, огромното му тяло бавно се насочи към трактора. Приличаше ми на сцена от филм. Движеше се спокойно през множеството, което му правеше път.

От ръждясалия говорител с трясък се разнесе китарен риф. Всичко оживя. Пандизчиите подскочиха. Образува се шпалир, през който гиганта бавно се движеше.

“All in the name of leberty” – АС/DC разцепиха мразовитата мъгла.

Трябваше ми време, за да проумея какво се случва. Обърнах се към прозореца на радиоуредбата. Къдравият стоеше изправен в рамката на прозореца. Тържествуваше. Личеше му през мъглата. Пресегна се и увеличи музиката.

„ Jal break“ – изкрещя Бон Скот.

Затворниците изпаднаха в транс. Клатеха глави в такт.

„Jail break“.

Ръждивият говорител щеше да се пръсне. С първите звуци на солото, Якия се наведе, прегърна огромния пневматичен крик и го сложи под шасито пред задната лява гума. Изправи се, пое въздух и вдигна ръка. Стоеше като колос, загледан в нищото. Звукът на компресора се смеси с ритъма на барабаните. Задницата на трактора започна леко да се вдига. Якият спусна ръката си. Бумтенето на компресора спря. Ръждясалият говорител продължи да стреля с ръждясалия глас на Бон Скот.

„All in the name of liberty”

Якият взе една от трупите, сложи я до крика и отново вдигна ръка. Спусна я рязко. Компресорът изсвистя, задната част на машината легна върху дървото. После чевръсто отвинти капачката на винтила. Огромната гума въздъхна и омекна. Вдигна от земята грамадният чук. В ръцете му изглеждаше като играчка. Застана разкрачен срещу омекналата гума, вдигна чукът, замахна, уцели я точно до джантата и я отлепи. Взе лостовете. Извиси ги над главата си и ги заби рязко между метала и гумата. Стана тихо. Песента беше свършила. Множеството затворници стоеше, втренчено във него. Якият пое въздух. Гръдният му кош се изпълни до пръсване. Натисна рязко с две ръце лостовете и гумата излезе с плющящ звук.

– Jail Break! – Изкрещя къдравият. Обърнах се и го видях да стои изправен, с вдигнат юмрук на прозореца. Втрещих се. В този момент затворници изреваха като един. Звучеше възторжено и плашещо. Ръждясалият говорител отново поднесе китарния риф.

“Jail …” Тишината се стовари точно преди Бон Скот да изпее “Break”

Няколко секунди тишината вися над плаца. Якият стоеше като замръзнал с лостовете в ръце.

– Какво става тука, бе!

Чух някой да вика. Обърнах се, видях Пилето да тича през портала. Подхлъзна се, залитна, едвам не се преби. В следващия момент застана срещу мен облещен и задъхан.

– Пламене, спокойно! – Опитах да го удържа, стоейки между него и трактора.

– Какво спокойно бе, кой ви разреши да почвате, Иван знае ли…, Ръководството… А бе, помислих, че са вдигнали бунт!

В този момент се чу трясък. Обърнах се рязко. Гумата се въргаляше на земята. Направи полови оборот и падна.

Пламен ме избута, стигна до трактора и се хвана за главата

– Сам ли свали гумата? – Пилето гледаше Якия с недоумение.

Не дочака отговор. Приведе се и започна да оглежда джантата.

– Майсторска работа. Браво! Къде си се учил? – видимо успокоен, Пилето се изправи и зяпна Якия. – Ха! Ама ти си оня от фитнеса… И я свали сам?! – Вече водеше монолог. – Останалите ще можеш ли?

Якият не му отговори, само му кимна.

– Добре почвай.

– От къде дойде този? – попита ме Пилето.

– Преведоха го. От провинцията.

– Предложи го за отпуск.

– Не иска, Пламене.

– Как така не иска?! – Пилето недоумяваше. – А да го взема на работа в работилницата, ще иска ли ?

– Ще го питам, но не ми се вярва.

– Да бе! В работилницата да не иска.– Пилето продължаваше да се чуди. Работата в ремонтната работилница, за която отговаряше той, беше най-желаната от затворниците – Ще си го питам сам.

– Питай си го.

Пилето отиде при Якия и го заговори. Не ги чувах. Разговорът беше кратък.

– Не иска – Пилето си говореше сам, докато ме подминаваше на път към Дежурната  – В тоя затвор някой знае ли какво иска?

– Старши! – чух Къдравия да вика на Пилето.

Пилето се спря и го изгледа.

– Старши, една молба да разпишеш? – Къдравият му подаде лист и химикалка.

– Каква е тая молба?

– Старите гуми, Старши. Да ни оставите старите задни гуми на трактора. За тренировки.

Пламен го гледаше изумен.

– За какви тренировки, бе?! – После сам се сети. – Добре, ама само едната, в другата ще засадя домати пред обора.

„Затвор с обор“, помислих си и ми стана смешно. „Много смешно взе да става в тоя затвор“ – това не си го помислих. Казах си го на глас, сам.

Същият ден заваля сняг. Като за последно. Валя обилно и дълго. Затворът е като мечка. Зимата се успива, става ленив, движението е малко, дните са къси. Седях и гледах през прозореца на кабинета ми. В сумрака на късния следобед, оборът в далечината приличаше на щрих от коледна картичка. Засипан от сняг, потънал, забравен. Телефонът ми извъня. Първа линия. Вдигнах с очакване, че пак ще се ядосам. Садам се разкрещя в слушалката.

– Излизай бързо на плаца! Тоя ще се утрепе… – после избълва още един куп неща, от които не разбрах нищо. Затворих му. Излязох, без да бързам. Снегът вече се спускаше като стена. Виждах трудно през нея. Чух Садам да крещи от далечния край. Приближих се. Вкопчен в старата гума на трактора, бай Тодор Въшкарника напъваше, опитвайки се да я вдигне. Надвесен над него, Садам го дърпаше за яката на прокъсания шинел.

– Прибирай се в килията, бе, старец ненормален! – крещеше Садам.

– Иване, какво става? – вече виждах, че положението е сериозно.

– Какво става! Гледай го тоя! Едвам го крепим жив. Излязъл да ми търкаля гумите по плаца!

Бай Тодор Въшкарникът беше на осемдесет и канче. Последните четиридесет и пет ги беше изкарал в затвора. Смъртната му присъда беше заменена с доживотна, после го бяха помилвали с тридесет годишна. От нея му оставаха по-малко от две години. Лежеше за убийството на баща си и брат си. Скарали се за имот. Бай Тодор беше сам като куче. Нямаше живи роднини, никой не идваше да го види и той не искаше да вижда никой. И в килията живееше сам. Вътре не се дишаше, смърдеше на ад! На прозорците си беше сложил стари одеала. Сумракът се сгъстяваше от тютюневия дим. Пушеше непрекъснато. Единственото нещо, което притежаваше, бяха дрехите на гърба му. Войнишки зимен комплект от клин, куртка и прокъсан шинел. За това му викаха „Въшкарника“. Беше дошъл с тези дрехи в общежитието и не ги сваляше. Нямаше други, нямаше никой, нямаше нищо. По цял ден лежеше в голата килия, или ровеше из кошчетата по плаца, за да събира фасове. Изтръскваше тютюна и го свиваше в хартии от вестници.

– Прибирай се бе, човек! – Садам дърпаше бай Тодор за шинела и почти му се молеше. – Ще пукнеш тук бе, старец ненормален!

Хванах Садам за раменете и почнах да го дърпам.

– Иване, успокой се.

За секунда си представих каква окаяна картинка сме, ако някой ни погледне отстрани. Не ми стана смешно този път. От снежния сумрак изплува фигура.

– Бай Тодоре, ела да черпя фас.

Познах го по гласа. Беше Къдравият. Въшкарникът пусна гумата и тримата се изтъркаляхме в снега. После се изправи и тръгна след Къдравия като куче. Със Садам се изправихме бавно. Застанахме един срещу друг. Мълчахме и се гледахме.

– Няма ли къде да го разкарате тоя луд старец? – Садам звучеше отчаяно. После продължи да си говори сам. – Ще вземе да пукне баш в моята смяна. Егати затвора!

– Всички ще умрем, Иване, някой ден – вече не му се ядосвах. Съжалявах го.

Садам се изтупа от снега, погледна ме. Нямаше укор нито в погледа му, нито в гласа му.

– Лесно ти е на теб, щото не ти е умирал затворник. Последния път трупната кола я пратиха след три дни. Я ела, да му идем до килията на тоя ненормалник. Да не си е счупил някой кокал.

Досието на бай Тодор Въшкарника беше третото в „Безвремието“

Тази зима се оказа дълга и снежна. Зиме в затвора се кара леко. Дните са къси. Затворниците се успиват, стават летаргични. По обектите няма много работа. Фирмаджиите наемат по няколко човека в бригадите, колкото да не изгубят договорите си. Влязох в охраняемата зона с понеделнишки мисли. Понеделниците бяха гадни. Тогава усетих пролетта. Чух капчуците и шляпането на обувките си. Към гадните понеделнишки мисли прибавих и гадните пролетни очаквания, че цялата дандания ще почне от начало. Фирмаджиите щяха да ни побъркат от заявки за затворници. С Пилето и Садам имаше да тичаме по обектите и да правим разпределения. От мислите ме извади шумотевицата. Вдигаха я група затворници в края на плаца. Бяха наобиколили висока купчина сняг. Говореха високо и се смееха. Приближих се, купчината сняг постепенно придоби очертанията на огромен еректирал член. В основата му, с черна боя, беше написано „Предсрочно“

– Къдрав, ти ли го издигна тоя паметник нерукотворен?

Къдравият застана гордо пред члена и саркастично израпортува.

– Тъй вярно, Началник! Лишеният от свобода Къдрав сътвори тази скулптора, за да приповдигне духа на личния състав и да ви пооправи настроението тази сутрин.

– Къдрав, ти нормален ли си? – опитах да се направя на сериозен. Беше ми трудно, но затворниците се вързаха. Спряха да се хилят и се втренчиха в мен и Къдравия.

– Съвсем не съм нормален, господин Началник. – Високо и тържествено израпортува Къдравият.

Не издържах и се разсмях. Останалите също.

– Викай Кмета и идвайте в кабинета, че ще е лудница днес. – Обърнах се и тръгнах.

– Началник, а тоя шедьовър да го оставя ли , или лично да го срина?

– Остави го, да ти напомня кога ще излезеш предсрочно.

Телефонът звънеше през пет минути. Садам отегчено ми съобщаваше бройките и фирмите. Записвах и предавах листа на кмета. Кметът тичаше в радиоуредбата и предаваше на Къдравия. Къдравият съобщаваше по ръждивия говорител. Плаца кънтеше като на война. Пред вратата ми се изви опашка. Записвах желаещите, преглеждах досиетата. Щяхме да висим до десет вечерта. Пролетта дойде.

– Началник, няма да повярваш кой иска да работи при Фокса. – Чух Кмета да ми шепне съзаклятнически. Пак беше разбрал всичко, преди всички. Нямаше да повярвам, че някой изобщо иска да работи там. Фокса беше бивш ченгесар от Държавна сигурност. Хитър като триста лисици, садистичен като сто невестулки. Фирмата „Фокс Строй“ си я беше кръстил на него. Наемаше редовно затворници и ги гърчеше като концлагеристи. За сметка на това не ги хранеше. Разпределените при него изкарваха ден, два и бягаха. Правеха се на болни, или отказваха директно. Славата му се носеше. Едвам успявахме да прилъжем някой. Фокса обаче беше приоритет. Играеше в отбора на Ръководството. Пищисали се бяхме с бройката за Фокса. Даже ръководството не можеше да му откаже. Всяка сутрин дъщеря му, мълчалива и смръщена руса млада жена, спираше фирмения им бус с надпис „Фокс Строй“ в зоната за излизане. Садам четеше списъка, отмяташе бройката и затворниците се товареха. Вечер ги връщаше отново тя, мълчалива, руса и смръщена, а те едвам се свличаха от буса. Изкарваха ден, два и после се отказваха. Каквото и да правехме, заплашвахме ги със спиране от отпуск и предсрочно, мотивирахме ги с отпуск и предсрочно, никой не оставаше при Фокса.

– Кой е този ентусиаст? – попитах кмета.

– Влизай! – Кметът не ми отговори, а тържествено въведе Якия.

Отново изпитах онова чувство, че кабинета ми се смалява.

– Ха, ти нали не искаше да работиш?! Нали обичаше спорта?

– Обичам. – Каза само това и млъкна.

Дожаля ми. Фокса щеше да го изцеди. После се сетих и се сепнах.

– Чакай, сега като работиш, ще имаш право на отпуск и предсрочно… – Якият ме гледаше без да ми отговаря

– Е?! – Взех да ставам нетърпелив и леко да се ядосвам.

– Казах вече! Не искам отпуск. Предсрочно няма да ползвам!

За пръв път го чувах да изговаря толкова думи наведнъж. После продължи – Ще ме предложиш ли за работа?

– Ще те предложа. Какво става със Strong Man?

Не ми отговори веднага. Гледа ме дълго. Като първия път, когато го видях. В погледа му нямаше колебание, нито страх. Долавях единствено лека насмешка. После бавно и невъзмутимо каза:

– Ще го спечеля!

Погледнах Кмета, който сви рамене. Погледнах Къдравия. Беше измишкувал до вратата и видимо въодушевен, подскачаше от крак на крак.

– Що не чукаш ти, бе – направих му се на ядосан.

– Аааа, Началник, не съм виноват тоя път. Беше отворено.

– Било е отворено…Води го да пише молба.

– Евала, Началник. – Къдравият вече не криеше вълнението си.

В кабинета останахме двамата с кмета. Гледах го многозначително.

– Какво става?

Кметът скръсти ръце и започна да пуфти. Кметът не беше шпионин и винаги се притесняваше, когато го питах „Какво става“.

– Кмете…?! – продължих да го гледам настоятелно.

– Нищо, Началник, просто иска да бачка…

– Кмете, не се прави на ударен! – Вече го гледах лошо

– Ще ти кажа, Началник, ама все едно не си го чул от мен. Фокса завършва кооперация. Не му се дават пари за хаспел. Дава зор за пандизчии, да мъкнат до шестия етаж… –  Кметът млъкна по средата на изречението.

– Добре де, какво му е тайното на това?

– Няма никаква тайна, Началник, желязото във фитнеса вече не му стига на съквартиранта. Мисли си, че ще се натренира там.

– Ха! – не скрих изненадата си. – Добре, ама Фокса ще го умори от глад.

Кметът се отпусна на стола, сложи ръце зад врата си, и видимо доволен, се усмихна.

– Няма да го умори от глад. Къдравият го е измислил.

– А, без тия! Издънки баш при Фокса не искам! Казвай! – Кметът се усмихваше и мълчеше

– Кмете, казвай какво е измислил Къдравият, че няма да разпиша молбата!

Кметът стана сериозен.

– Началник, довери ми се. Издънки няма да има.

Не му се доверих и разписах молбата.

Зимата се върна. Снегът валя с дни мокър и лепкав. Мярках Якия сутрин да се качва в буса на Фокса. Дъщеря му, все така мълчалива и смръщена, си вземаше бройката сутрин, а вечер ги връщаше. Телефонът ми иззвъня тревожно. Първа линия. „Първа тревожна“. Така бях кръстил линията от дежурната.

– Кажи, ИВАНЕ – казах Иване бавно, натъртвайки на всяка буква.

– Ела бързо! Ела да го видиш тоя твоя. – Садам крещеше в слушалката.

В дежурната заварих Къдравия и Кмета. Садам беснееше.

– Кажи бе! Кажи! От къде влезе в артелната?! Виж го, бе. – Садам се обърна към мен. – Нали си му отряден ?! Ти ми обясни. За какво са му десет кила халва? Търговия ли въртиш?

Започнах да затоплям. В краката на Къдравия имаше два чувала с халва.

– Пиши обяснение! – Садам вече буташе лист в лицето на Къдравия. – Пиши, ти казвам! Къде те хванах и за какво са ти.

Иван млъкна рязко и се обърна към мен.

– Ти знаеш ли нещо? Нали ти е соло ташак! Ти ги назначаваш за писари, за кметове, за незнам какво си…

Не знаех, но се досещах.

– Иване, успокой се. – Опитах да си спечеля малко време. Кражбата на храна в такива количества си беше серозно нарушение – Къдрав, ще трябва да пишеш обяснение. – Къдравият мълчеше, забил поглед в чувалите. – Къдрав, – вече побеснявах и аз. – Кажи за какво са ти?

– Кажи си бе, Къдрав, – тихо се обади Кметът. – Иначе ще го отнесеш ти.

Къдравият започна да диша тежко. Вдигна глава и ме погледна с присвити очи.

– За мен са, началник. Ще си ги ям сам!

– Как ще ги ядеш, бе! Десет кила халва! Що лъжеш, бе! Виж се, бе, погледни се, бе! Ти си живите мощи! Ще си ги яде! Пиши! – Садам скачаше облещен срещу Къдравия, бутайки листа в лицето.

– За Якия са, Началник. За съквартиранта – тихо каза Кмета.

Къдравият се нахвърли срещу него.

– Мама ти мръсна, кметска шпионска! Началник, не го слушай. За мене са. –

Къдравият се тресеше от гняв. Отново скочи към Кмета. – Що лъжеш, бе, боклук! За мене са, аз ще си ги ям!

  Садам седна на стола зад бюрото си. Хвърли листа пред себе си, заби зверски поглед в мен.

– Викам Ръководството! Ай сиктир! Ще ви се разправям с халвите!

Изтръпнах. Само това ни липсваше. Да разбере Ръководството.

– Чакай, Иване, успокой се. Къдрав, че са за Якия, за Якия са, само не разбирам какво толкова си му се вързал. Той работи при Фокса, да се оправя сам.

– Кой е тоя Якия, бе? – Садам отново налетя през бюрото.

– Иване, трай малко – изгледах го зверски. – Къдрав, казвай! Какъв ти е зорът да го изхранваш?

Къдравият започна да диша още по-тежко. Стискаше зъби със забит поглед в пода. После бавно вдигна глава, впери очи в мен и започна да говори бавно, тихо и гневно.

– Ти, Началник, си имаш китарите, музиката, семейство. Вечер се прибираш в къщи, смеете се, свириш им, после целуваш децата и лягаш при жена си. Ти, Старши, – премести погледа си към Садам. – Ти си имаш иконите. Като си тръгнеш от тук, рисуваш, наслаждаваш им се, после вечеряш със семейството си и лягаш при жена си. – Къдравият млъкна. В дежурната стана тихо. Стоях с наведена глава. Садам седеше на бюрото, забил поглед в празния лист хартия. Къдравият пое въздух и продължи съвсем тихо. – И двамата имате нещо, което ви дава смисъл в тоя тъп живот. Имате стремежи, мечти. Ние… – отново направи пауза, дълга пауза и продължи съвсем тихо, почти шепнешком. – Ние нямаме нищо. Нищо, Началник! Аз ще я избутам тая тъпа присъда и, ако не умра навън, пак ще се върна, и пак ще гния тук с тоя мръсен предател. – Погледна гневно Кмета. – И знаеш ли, Началник, каква е разликата? – Вече не говореше тихо и не гледаше в чувалите. Гледаше право в мен и в погледа му нямаше страх. – Разликата, Началник, за нея те питам, каква е разликата между нас и него?! – Къдравият млъкна и продължи да ме гледа. Не му отговорих. Нямах отговор и се чувствах неловко. – Не знаеш, Началник! Ама аз ще ти я кажа! Разликата между нас и онова момче, дето не можете да му запомните името и му викате Якия…

– Кой е тоя бе?! – Садам отново скочи от стола си.

– Иване, изчакай една секунда. – Спрях го, без се обръщам към него. Гледах Къдравия. – Продължавай, Къдрав.

– Разликата между него и нас е, че той има мечта, Началник. Има някаква шибана цел в тоя шибан живот и, като се яви на шибаното състезание, ще я  постигне. А това тук – Къдравият бутна един пакет халва с върха на гуменката си. – Това тук ще му помогне. А аз, Къдравият… – отново млъкна и отново заби поглед.

– Продължавай, – подканих го тихо.

Къдравият вдигна глава, погледна ме, погледна Садам.

– А аз, Началник, може да съм шибан наркоман и утре мога да умра, ама, като му помогна с тая шибана халва, ще знам, че съм бил някаква малка част от нещо смислено. За пръв път през шибания си безсмислен живот. – Млъкна и се втренчи в Кмета. Гледаше го зверски. Този път не мълча дълго. Стисна зъби приближи се до Кмета, и бавно му прошепна – А ти, Кмете, ти си… Мръсен предател! – „Мръсен предател“ не го изшептя. Извика го в лицето му.

След това излезе от дежурната. Садам скочи от бюрото и се развика:

– Спри се бе, къде тръгна без разрешение?!

– В ареста, Старши, – извика Къдравият от коридора. После се върна, застана в рамката на вратата, изгледа Садам и съвсем спокойно му заяви.– Отивам в ареста, Старши, доброволно, а в докладната напиши: „Къдравият, освен, че краде, отказва да пише обяснение“. И ме предложи за две по седем денонощия.

Садам гледаше Къдравия опулен, с увиснал мустак. Къдравият излезе и пак се върна. Изгледа ни всички и извика:

– А обясненията ще си ги вземете от Кмета!

Садам се облегна на стола и се хвана за главата.

– Какво става тука бе?! Какъв е тоя затвор?! Какви са тия състезания?! Ние да не сме спортен клуб?!

След това млъкна. Мълчах и аз. Знаех, че няма да ме разбере, каквото и да му обяснявам. Кметът също мълчеше. Мълчахме дълго.

– Какво мислиш да правиш, Иване? – наруших тишината.

– С кое? С кое какво да мисля да правя?

– С докладната.

Садам ме погледна изпод мустак, взе докладната и я сложи в най-горното чекмедже на бюрото си. После се обърна и се загледа през прозореца.

– Иване?

– Каквото си реша! Сега ми се махайте от главата!

Станах и тръгнах. Кметът тръгна след мен. Изчака ме да влезем в охраняемата зона и ме настигна. Вървяхме заедно мълчейки. Влязохме в кабинета. Седнах и си вдигнах краката на бюрото. Кметът седна срещу мен. Знаеше, че ще го разпитвам.

– Е?

– Началник, страшна тъпотия стана…

– Спести ми ги общите приказки. – Забих поглед в него. – За Якия ли е халвата?

– Да, Началник, Къдравият я взема от артелната, ама не я краде. Има си някаква приказка с артелчика. Преди да излезе бригадата на Фокса, раздава на всеки от бройката малък пакет с халва. Така не бие на очи, като ги обискират на излизане. Като стигнат на обекта, я дават на съквартиранта. Това е цялата история, Началник. Страшна тъпотия.

– Значи Къдравият организира трафик на халва. – Погледнах кмета и се засмях.

– Да, Началник, ама не е смешно. Ако Садам пусне докладната, Ръководството вярно ще вкара Къдравия в ареста и ще спре съквартиранта от работа. Ти ще трябва да се обясняваш. Тъпа работа, Началник.

Прав беше. И вече не ми беше смешно.

На следващата сутрин отидох на работа с очакването, че предстоят тъпотии. Садам не ме поздрави когато влязох в дежурната за пощата. Пред кабинета ми ме чакаше Кметът. Сам.

– Къде е оня? – Директно му изстрелях, без да го поздравя.

– Кой оня?

– Къдравият, кой?! Влезе ли в ареста?

– А, в килията е, спи. Ама ми даде да ви предам това.

Кметът ми подаде сгънат лист. Погледнах го. Кметът само сви рамене. Отворих листа. С красив почерк беше написано: „Господин, Началник, моля да бъда преместен в друго спално помещение. Не мога да съжителствам с предател!“

Погледнах Кмета

– Друго? Има ли още нещо? – Вече се ядосах и ми личеше.

– Има, Началник, съквартирантът не излезе на работа.

– Защо?

– Не знам, Началник, не го включиха в бройката сутринта.

Побеснях! Садам беше пуснал докладната! Това беше. Наистина щеше да е много тъп ден.

От мислите ми ме изтръгна телефонът. Знаех, че е Садам. Не бързах да отключа кабинета си. Влязох бавно, съблякох си якето, запалих си цигара. През цялото време си представях как вдигам телефона и как, вместо „Кажи, Иване“ , му казвам „Кажи, Садаме!“.

Щеше да откачи! Мразеше си прякора. Погледнах дисплея на телефона и подскочих. Звънеше втора линия, Ръководството. Вдигнах слушалката рязко и едновременно се изправих.

– Слушам!

– Вземи досието – каза ми някакво име, което не запомних – и ела при мен. – След което ми затвори.

Оставих слушалката. Едвам дишах. Ръководството ме викаше рядко. С досие ходех при него, когато имахме бягство. Започнах да се потя. Погледнах към стената. Там, на закачалка до китарата, висеше окачена ризата. Обличах я само когато се явявах пред ръководството. Ръцете ми трепереха, едвам успях да се закопчея. Кметът ми подаде някакво досие. Без малко да го изпусна. Загледах се в името. Нищо не ми говореше.

– Кой е тоя? – пресипнало попитах Кмета.

– Съквартирантът, Началник, неговото досие искат.

– Защо? За какво му е на ръководството баш неговото досие?

– Нямам представа, Началник. Снощи се прибра от работа и легна. Нищо не ми е казвал.

Прекосих плаца. В дежурната нямаше никой. Застанах пред вратата на Ръководството, заслушах се, разпознах гласа на Садам. Настръхнах! Докладваше му за издънката вчера. Сигурен бях. Поех дълбоко въздух и почуках. Вратата ми отвори Пилето. В просторния кабинет, на заседателната маса, седяха Ръководството и Фокса. Пиеха кафе. Садам и Пилето стояха прави до вратата. Застанах до тях.

– Досието – Ръководството протегна ръка и ме погледна.

Дадох му го. Разтвори го и запрелиства бавно. Четеше страница по страница. Фокса стоеше до него, въодушевено се опитваше да го заговори.

– Коле, – Ръководството се казваше Николай – Коле, казвам ти, този е природно чудо! Вчера качи до шестия етаж триста торби замаска. Сам ги качи, за по малко от час. По четири на веднъж носи.

Ръководството ме погледна.

– Какво мислиш? Ще се издъни ли?

– Абе ще се издъни! Тоя е … – Садам се опита да отговори.

– Не те питам тебе! – сряза го Ръководството, без да сваля поглед от мен.

– За какво става въпрос?

– А, да – Ръководството се подсети сам. – От фирмата искат да го вземат на обекта с нощуване.

Облещих се. После всичко ми се изясни. Фокса беше тук, за да наеме Якия с нощуване. Това беше привилегия само за десетина затворници, които на практика живееха на обектите. Излезеха ли с „ Ношуване“, за тях затвора приключваше. Не ги виждах повече. От обектите ги пускаха отпуск и предсрочно. Пилето отговаряше за тях. Той им движеше нещата.

– Ти си му отряден, познаваш го. Ще се издъни ли? – Ръководството ме извади от мислите.

Погледнах Садам. Не знаех какво е направил с докладната от вчера. Нямаше начин да изпратим затворник на работа, ако имаше докладна за него. А за обект с нощуване, беше немислимо. От докладната до наказанието имаше един подпис разстояние върху заповед. Подписа го полагаше Ръководството, заповедите ги пишех аз, докладната пускаше този служител, който установи издънката. Якият беше в издънка, за която знаехме аз и Садам. Не знаех какво да кажа, потях се до вратата и преглъщах на парцали. Погледнах към Садам. Зяпаше през прозореца с ръце на колана и сучеше мустак. Усетих, че обмисля дали да разкаже за издънката вчера.

– Ще се издъни ли?! – Ръководството вече явно губеше търпение.

– Не! – Не знам откъде я намерих тази смелост да кажа „Не“. – Не е създавал проблеми до сега. Не би трябвало да се издъни.

Млъкнах. Забих поглед в Садам, очаквай да ме контрира. Той продължаваше да гледа през прозореца. Фокса сръчка Ръководството,

– Коле, давай ми го. Този е като Камацу! Като багер е направо.

– Ти какво мислиш? – Ръководството погледна Пилето

– Може ли досието – Пилето се пресегна, взе досието и се загледа в снимката. – Ми, аз не мога да се сетя кой е. Те да не са един, или двама

– Оня, дето смени гумите на трактора – подсказах му.

– Ееее, знам го! Този е страшна сила!

– Иване, ти – Ръководството се обърна към Садам. – Познаваш ли го?

Садам гледаше пред себе си.

– Иване!

– Познавам го. Има проблем с него.

Това беше. Свърши. Не, че очаквах нещо друго от Садам, даже не му се ядосах. Ядосах си се на мене си, че изобщо имах очаквания.

– Какъв проблем, Иване?

Садам се ухили, изгледа ме и отговори:

– Много яде.

– Как така много яде? Иване, ще го изкарваме на обект с нощуване, ако знаеш нещо, казвай сега. – Ръководството губеше търпение.

– Нищо няма, ама не знам как ще го изхранят на обекта.

Садам говореше на Ръководството, но гледаше мен. Фокса подскочи.

– Ще го храня бе, Коле, аз да не съм някой скот, да го държа гладен.

Ръководството се облегна на стола, изгледа ни тримата.

– Какво решаваме?

– Аз нямам съображения. – Пилето отговори пръв.

– Подкрепям. – Измънках аз.

– Абе, да се маха от тука, че… – Садам отново опита да влезе в обяснителен режим.

– Иване, – прекъсна го Ръководството. Вкарай го в заповедта от днес. Вие двамата – погледна към мен и Пилето. – Подгответе разпределение и го пращайте да заминава.

Излязохме тримата от кабинета. Последвах Садам в дежурната. Изчаках го да седне.

– Благодаря ти, Иване! – Сконфузено му казах.

Садам ме изгледа смръщен.

– Хич не ми благодари. Махайте го от тука тоя, че то не прилича на затвор това.

– Докладната? Какво ще правиш с докладната?

Не ми отговори. Втренчи се в мен, отвори чекмеджето, извади докладната и я скъса гневно.

– Махай се от тука, че…

– Благодаря ти, Иване!

Вече се усмихвах.

Пред кабинета ме чакаше Якият. Отключих и влязох без да му говоря. Последва ме.

– Затвори и сядай!

Не седна. Гледах го в средата на кабинета. Изпълваше го целия. Напомняше ми на противотанково укрепление. Гледаше ме невъзмутимо. Аз го гледах с възхищение. Знаех, че го виждам за последно.

– Е, излизаш. – Очаквах поне този път да каже нещо. Не каза. Стана ми неудобно от тишината, затова продължих. – Ще имаш пълни работни дни, право на отпуск…

– Не искам отпуск. И предсрочно няма да ползвам.

Имах усещането за дежа вю. После се сетих, че този разговор сме го водили вече.

– Strong man. Състезанието…

– Ще го спечеля – прекъсна ме отново.

– Мога ли да направа нещо за теб? – За пръв път питах лишен от свобода „Мога ли да направя нещо за теб?“

Не ми отговори. Бавно ми подаде огромната си ръка през бюрото. Осъзнах, че за пръв път се ръкувам със затворник. След това бавно и невъзмутимо каза.

– Няма да се видим повече.

Не се видяхме. Преместих досието му в „Забвението“. Пролетта нахлу като диверсант в демаркационна линия. За два дни стопи снега. Езерото до стадиона се напълни и започна да прелива. Без малко да залее общежитието. Едвам го спасихме. Конвоят караше затворници всеки ден. Фирмаджиите ни натискаха за бройка. Висяхме на разпределения по нощите. Пролетта в затвора е лудница. Откачаха и затворниците. Не им се стоеше в затвора. Със Садам и Пилето тичахме по обектите да търсим отклонили се от работа. Откривахме повечето по кръчмите на близо. Други по-далеч. Няколко ги хванахме по къщите им. Бяха се прибрали да си видят жените.

На Великден бай Тодор Въшкарника умря. Намерихме го със Садам сутринта на проверка. Беше починал, докато спи в леглото си. Лежеше изпънат в него, облечен с въшкарника. Мълчахме. Не знаехме какво да правим. В килията влезе Къдравия. Отиде и рязко дръпна мизерните одеала от корниза. Слънцето нахлу. Огря лицето на мъртвеца. Погледнах го. Беше усмихнато и спокойно. Садам донесе от дежурната икона на Богородица, рисувана от него. Сложи я в краката му. Нямаше къде другаде да я остави в празната килия. Къдравият намери свещ и я запали на пода, до леглото. Кметът донесе люляк. Остави го върху ръцете му. Садам каза молитва. Трупната кола дойде след три дни.

Лятото се промъкна между две предсрочни. Никой не разбра как. Лятото в затвора е като зимата. Успано, летаргично, няма много движение, само дето е жега и дните са дълги. В края на август е пълно мъртвило. Конвои нямаше, фирмите не търсеха бройка. Малкото останали затворници мишкуваха по килиите, криейки се от жегата. Ръководството и Пилето излязоха в отпуск. Рядко се засичах със Садам. И ние се криехме от жегата. Аз в кабинета, той в дежурната. Кметът и Къдравият отново се събраха. Не беше същото. Кметът си беше същия, Къдравият, не. Стана вял и отпуснат. Пиеше кафе сам на плаца. Не се шегуваше, не канеше за обяд. Ръждивият говорител мълчеше ръждиво.

Денят на августовското предсрочно се очертаваше да е горещ. Жегата надуваше от сутринта. Разпоредих на Кмета да извика предсрочниците на плаца. Да ме чакат в сянката на столовата за инструктаж. Август предсрочниците са малко. Обикновено ги инструктирах преди самият конвой, с който ги караха в съда. Последният им инструктаж беше сериозна работа. Тоя ден не ми беше до това. Бързах да ги претупам и да се скрия в прохладата на кабинета. Застанах пред тях, погледнах ги. Окаяна работа. Петнайсетина човека. До всеки един стоеше багажът му. Цялата им покъщнина, с която бяха изкарали присъдите. Сакове, торби, вързопи, телевизори, котлони. Всичко това трябваше да се натовари на конвоя. Тези, които имаха късмет, щяха да се приберат в домовете си, ако имаха дом. Останалите щяха да се върнат тук, до следващото предсрочно.

– Съберете се. – Не им разпоредих, помолих ги и се учудих, че го правя. – Конвоят ще тръгне на обяд. Ще ви закара в съда. Ще чакате с Иван пред съдебната зала да ви повика съдията. Когато се изправите пред него, не го гледайте в очите. Погледа надолу. Ако изобщо ви пита нещо, имате да кажете: „Бях осъден от справедлив съд. Съжалявам за извършеното престъпление. В затвора имах примерно поведение, работех, награждаван съм   многократно…“

Млъкнах и се замислих. Погледнах към прозореца на радиоуредбата. Къдравият стоеше облегнат на перваза. Пушеше. Като видя, че го гледам се скри. Стана ми неудобно и тъпо, хвана ме срам.

– Елате насам. – Събрах ги в сянката около мен. – Ти, колко избута от присъдата? – попитах хилав младеж с очила

– Три години, Началник.

– Колко ти остават?

– Година и половина, ако не ме пуснат.

– Ти – погледнах мъж на средна възраст.– Колко лежа?

– Две и половина от пет, Началник, кантар. От работа избих половин година, ако ме пуснат, ще се прибера две години по-рано.

– Ти – вече не ги оглеждах. Исках само да чуя, те да се чуят. Разбраха ме.

– Година и половина ми остават…Две години … десет месеца…

Вървях между тях и ги оглеждах. Застанах в средата им.

– Е, имаше ли някакъв смисъл от тоя затвор?

Никой не ми отговори. Мълчаха с наведени глави.

– Кажете де, имаше ли?

Пръв се обади младежа с очилата

– Никакъв, Началник. – последваха го и другите. – Никакъв, не.., не, Началник...

Гледах ги и им вярвах.

– Добре, отивайте пред КПП-то, да чакате конвойната. Пожелавам ви късмет.

Тръгнах към кабинета си и се сетих, че съм забравил нещо. Настигнах ги.

– Чакайте, за последно. Всички ли сте с ризи? – Ризата беше задължителна за пред съда. Ако някой се явеше без риза, го връщаха за неуважение.

Не ми отговориха.

– Ако има някой без риза, да ходи да си търси.

– Май всички си имаме. – Младежът с очилата се изяви отново като говорител на групата.

Влязох в кабинета и дръпнах завесите. Бях ги свалил от театралния салон. И той беше паметник на по-добрите дни на общежитието. Сега прашлясваше, без да се ползва. От там ги взех. Плътни и дебели. Спираха слънцето и жегата. В кабинета ми стана почти тъмно, на мен ми стана почти много тъпо, без да знам защо. Седнах, вдигнах си краката на бюрото и се приготвих да убия тъпия горещ ден. Телефона ми звънна. „ Първа тревожна“. Вдигнах.

– Кажи, Иване.

– На Фокса дъщерята връща някакъв от бройката. Спешно трябвало да говори с теб.

– За какво, Иване?

– А бе, от де да го знам за какво! Ще си го питаш. Пращам ти го.

Хвана ме яд. Не ми се говореше с никой. Щеше да ми стане още по-тъпо. На вратата се почука.

– Влез! – извиках силно. Опитах да звуча ядосано, за да го уплаша и да се разкара по бързо. Знаех, че е поредният мрънкач, дето не може да издържи на гърча при Фокса. Вратата се отвори. Не си направих труда да се изправя, нито да го погледна. – Кажи!

– По личен въпрос, Началник. – Ядосах се още повече. Имаше си хас да ме търси по служебен. Щях да го изслушам и да го сиктирдосам с едно изричение.

– Казвай! – продължих да си стоя с краката на бюрото.

– Искам да ме включите в конвоя.

– Кой конвой? – Вече ми стана интересно. Надигнах се леко и го погледнах. Някакъв силует в средата на кабинета ми. С наведена глава. Не го различавах в сумрака.

– Тоя, дето тръгва след малко. За предсрочното, Началник.

– Ти нормален ли си?! – Скочих от стола и се изправих. Този, освен че беше нагъл, явно беше и луд. Предсрочниците, преди да идат в съда, ги гледахме на комисия с Ръководството, пишех им характеристики, изчислявах им остатъците от присъдите. Нямаше начин да стане от днес, за днес. Затворниците много добре познаваха процедурата. Не ми отговори. Стоеше в средата на кабинета. Издивях, дръпнах завесата, за да го видя кой е. Светлината нахлу. Стоях изправен, гледах го. Не го бях виждал преди. Или бях? Имаше нещо познато, но по-скоро в гласа му.

– Кажи си имената! – Вече бях повече любопитен, отколкото ядосан.

Каза ги. Нищо не ми говореха. Само гласът му прозвуча още по познато. Опитвах се да разбера какво се случва.

– Аз съм началник.

– Кой си ти, бе?!

– Якият съм, Началник. Така ми викахте. Ти ме изпрати с нощуване при Фокса.

– Моляяяя! Свали си шапката. – Свали я и ме погледна. Тогава го познах. Той беше. И не беше! Почти нищо не беше останало от него. Липсваха му най-малко петдесет килограма. Погледът му също беше различен. Уплаших се.

– Сядай! – Седна и продължи да ме гледа. Със страх и още нещо, което не успявах да различа. – Да не си болен – вече и аз започвах да се страхувам.

– Ще ставам баща, Началник.

– Каквоооо! – Седнах на стола и се хванах за главата

–Чакам дете, Началник.

– От кого?! – Усетих се каква глупост го питам и се поправих. – Коя е майката?

– Дъщерята на Фокса.

– Тя знае ли? – изстрелях поредната глупост, без да знам как да се поправя.Започнах да мънкам. После се сетих – Кога разбра, че е бременна? Ти да не си… –  Това не знаех как да го попитам. Той ме усети.

– Заедно сме, Началник, не съм я насилвал. Тази сутрин разбрахме.

– Чакай, ти не трябва ли да се освобождаваш тия дни?

– Утре ми е датата. Утре излизам по право.

Онемях. Пресегнах се и извадих досието му от „Забвението“. Наум сметнах присъдата и работните дни. Прав беше.

– За какво ти е тогава да те пускам предсрочно днес? Утре ще си свободен! – Въпросът ми увисна във въздуха. Якият заби поглед в земята. – Двадесет и четири часа ти остават, бе човек! И затвора свършва. Ще си свободен утре по това време. Като изгърмиш предсрочното, след време, ако влезеш пак, няма да имаш право…

– Няма да влизам пак. – Прекъсна ме и отново заби поглед.

– Добре де, недей да влизаш. Прибери се с жена ти на обекта, изчакай до утре, мамка му! Един ден е това.

И пак тишина. Аз мълчах, не знаех какво да му кажа. Той … не знам защо, също мълчеше. Гледах го. Той гледаше в пода. Мълчахме дълго.

– Днес искам да изляза, Началник, не утре. – Каза го ясно и категорично. Гледаше в мен, не в пода.

Набрах Садам и му казах да задържи конвоя. Потърсих Ръководството на личния му телефон. Обясних му казуса. Съгласи се и ми разпореди да го включа в списъка. Не отне много време.

– Тръгвай!  Конвоят те чака.

Изправи се, подаде ми ръка. За втори път щях да се ръкувам със затворник.

– Благодаря, Началник!

За пръв път го видях усмихнат. Обърна се и тръгна да излиза. Седнах си на стола, хванах се за главата и се сетих.

– Чакай малко! – спрях го на вратата – Риза имаш ли?

–Не. За какво ми е?

Не му отговорих. Пресегнах се и свалих моята от закачалката.

– Обличай! – подадох му я през бюрото.

Не каза нищо. Взе ризата, обърна се с гръб към мен и свали тениската. На гърбът му с големи букви на английски стоеше недовършената татуировка:

„Аз обичам…“

Калин Гайтанджиев