Йосиф Дърводелеца /Исус Христос/

Из цикълът „ Ти на чии хора беше? ”

„ В името на Отца, и Сина, и Светия Дух...”

Бог е творец, създател и Отец, само дето му е било трудно да бъде баща! В истинския, земен смисъл на думата, от плът и кръв, и за това е имал  нуждата някой да влезе в тази роля, докато Исус е бил тук сред нас. Та така, Бог е вменил тази роля на един обикновен дърводелец. И добре, че го е направил. В следващите редове ще се опитам да поговоря за ролята на Йосиф. Незаслужено пренебрегван, избутван и рядко споменаван, засенчван от фигурите на Мария и цялата плеяда от  светци. Да се опитаме да си представим какво би се случило, ако го нямаше Йосиф Дърводелеца.

Седи си Бог в небесата, идва му вдъхновението и започва да създава. Създава, каквото създава, а на седмия ден му става скучно и по свой образ и подобие сътворява Адам. Адам обаче е човек и иска жена. Бам! Фрактура на реброто и се появява Ева. Адам и Ева логично са направили това, което биха направили всеки един мъж и жена, оставени сами в рая. Сещате се какво, нали? Тогава Бог за пръв път се ядосва. Гневът господен се надига и той натирва  прелюбодейците  на земята. Там двамата продължават да правят същото като в рая. В следствие се пръква потомство, което от своя страна започва систематично да се избива. Няма как да е иначе. Ние хората, като чеда на Бог, сме си взели в повече от гнева на създателя и си го изкарваме на ближния.  Бог става още по-гневен. Периодично изпраща на човеците я потоп, я война, я някой мор. Содом и Гомор! Оцеляват двама, трима, създават потомство, то се разхайтва и отначало – потоп, война, мор. Господ вече не може да контролира гнева си. Ако екип от специалисти в областта на психичното здраве можеше да обследва Бог в този му период, категорично щеше да го диагностицира с гранично разстройство. Накрая създателят взема  решение да се самоуспокои и да излезе от затвореният цикъл. Затова праща Светия дух в утробата на Мария, за да му роди син, който да го замества на земята. Всичко се нарежда идеално, но в един момент Бог се замисля и стига до следният извод: „Ами, ако тоя моят синковец е същият нервак като мен?! На какво ли ще научи простолюдието?”

И ,хоп, ето го решението. Бог внедрява в ролята на бонус – родител Йосиф Дърводелеца. Бог е всемогъщ. Би могъл да избере за тази роля всеки един от древните. Някой цар, фараон, император, но знаейки, че синът му ще не ще, ще заприлича на него, тоест ще бъде гневен и най-вероятно и той би започнал да треби человешкият род, отецът харизва грижата за сина си на ...дърводелец.

Йосиф е бил прецакан! Освен, че е бил в пенсионна възраст, в семейния му статус е  пишело: „Вдовец, с четири деца от предишен брак”.

Йосиф се сгодява за Мария, която вече е  бремена с Исус. Би трябвало да е много гневен и както повеляват законите от онова време, би трябвало да убие Мария публично с камъни, но не. Той, като че ли е един от първите човеци, които проявяват смирение и приема съдбата да отгледа и възпита сина господен. Взаиомотношенията на Йосиф и малкият Исус са обект на интерпретации. Изобщо, детството Исусово е забулено в тайна. Някак си не отива на Спасителя да е бил дете с всичките детски дивотии. Даже по канон образът на младенеца е с лице на възрастен. Но! Искате, или не искате, Исус е имал детство и до дванадесетата му година Йосиф е присъствал в живота му. Период, за който евангелистите мълчат, като се оправдават с факта, че са се запознали с Исус след като е започнал да проповядва. Е, има някакви откъслечни факти от разни забранени евангелия, но понеже няма други... ще интрепретираме точно тях.

Исус и семейството му, от съвременна гледна точка, са политически бежанци. Установяват се в Египет, където Йосиф практикува като дърводелец. Мария е домакиня, а малкият Исус се гони около пирамидите с другите  хлапета. Когато не се катери по свинксовете, се мотае около баща си в дърводелската работилница и му помага. Първото чудо на сина господен е, за да се отърве от наказание след  извършена от самия него беля. Представете си дърводелска работилница на открито, под финикови палми. Йосиф бичи дъски, в далечината лениво тече Нил, мержделеят се обеликси, а малкият Исус се мотае из двора. Скучно му е . Мария се прибира от пазар и носи три осолени риби за обяд. Хлапето изчаква майка си и баща си да се отплеснат и прави това, което би направило всяко дете. Взема осолените риби и ги пуска в коритото на двора ,за да види дали ще почнат да плуват. Докато Йосиф и Мария се усетят, рибите стават на пихтия.

Как би реагирал истиснският баща на Исус – Господ, за който вече уточнихме, че е гневен?

Най-вероятно щеше да му шибне два шамара и да го прати в яслите при осела, за да му дойде акълът в главата. Така обаче  нямаше да има чудо и малкият Исус щеше да прегърне гнева на баща си, превръщайки се негов абсолютен образ и подобие. Йосиф най-вероятно е реагирал по друг начин. Извикал е хлапето при него, прегърнал го е и го е попитал:

-Исусчо, татьовото, като я гладеш таз разплута риба, как мислиш? Ще ли можем да ядем?

Тогава Исус потопил пръст в коритото, а рибата се съживила.

ВОАЛА! Първото чудо! И то се случва благодарение на смирената реакция на Йосиф.

Второто чудо Исусово е  отново, за да се измъкне от наказание. По време на пасха, вместо да се моли смирено и да зяпа в една точка, хлапакът решава да си поиграе и от кал прави дванадесет врабчета. За да е по-колоритно ги оставя до една локва, уж, че пият вода. Седи си Младенецът до локвата, наслаждава се на арт инсталацията си, а през това време покрай него минава един равин. Вижда го и избеснява.

-Ей, пишлеме назаретянско! Що се забавляваш ти по време на пасха?! Я,чакай, да викам баща ти да ти хвърли един бой!

Става патаклама. Йосиф пристига и в този момент Исус вдъхва живот на  глинените врабци. Те започнат да подскачат, да  цвърчат, да пият вода, след което отлитат. Равинът смутено се извинява за причиненото неудобство и си тръгва. Колко библейско, нали? Досущ както баща си – Господ, вдъхнал живот на глиненият Адам, така и Исус съживява врабците. Но да направим хипотеза. Как би реагирал  Бог– Отец, ако беше в ролята на земен баща на Исус? Гневно! Представете си как Бог крещи по невръстния си син:

-Ей, келеш с келеш! С мойте номера ще ми минаваш ти...

После джан, джун, земи тея  шамари и... айде в яслата при осела, да ти уври главата. Йосиф не е постъпил по този начин. Поне няма данни за това.

Лично аз, като човек с опит /все пак съм баща на четири деца/, съм убеден, че първият предмет, който Исус като малък е изработил в дърводелната на Йосиф, е бил бухалка. Да, точно бухалка, с коята да счупи главата на някое хлапе от махалата. Защо ли мисля така? Ами защото гневът Божи е част от природата човешка, който ние наследяваме от Бог – Създателя, а Исус, освен провидение на баща си, е и негов образ и подобие и е логично да носи в себе си доста от божествената частица, наречена гняв. Използвайте въображението си и си представете как, сред цъфналите папируси, шест годишният, примерно Амон,  се подиграва на Исус.

-Ей, божественият, щъркел ли те донесе теб или те намериха  изоставен  пред някой свинскс?!

Представяте ли си? Добре. Сега си представете  как Исус си затрайва, но вече има план  как да счупи главата на Амон. Отива в работилницата на Йосиф, подбира подходяща кедрова цепеница и сяда да си дялка уж нещо небрежно. Йосиф, улисан в изпълнението на поръчка за маса, бичи дъски, но окото му е се в хлапето. Исус е смръщен и съсердоточен. Мълчи и оформя бухалката, с която вече вижда как ще сцепи главата на Амон. Йосиф усеща намеренията му и разсеяно го пита:

– Исусчо, какво си майсториш, татьовото?

Намръщен хлапакът му отговаря:

-А, нищо. Дялкам си тука нещо.

Минават час, два. Йосиф почти е приключил с масата. Останало му е да направи само един крак. Исус е завършил бухалката и загърбил баща си, тайно се опитва  да напише върху  нея с въглен: „Смърт на Амон”,  за да е по-колоритна и да му донсе успех в боя. Йосиф вече е сглобил цялата картинка. Предусеша намеренията на синкаша си и се обръща към него.

-Ех, Исусчо, свърши ми, татьовото, материалът баш на последния крак за тая пуста маса. Сега ще забавя поръчката...

Исус, който вече е завършил надписа и се готви да иде да счупи главата на Амон, съжалява баща си и му дава бухалката, за да я направи на крак за масата.

Така Йосиф, използвайки обходна маневра, предотвратява чупенето на Амоновата чутура. Но се оказва, че бухалката е много по-къса и хоп – третото чудо. Исус, използвайки  божествената си сила, разтяга бухалката до необходимия размер.

Първите дванадесет години от живота на Сина господен са загадка, но присъствието на Йосиф Дърводелеца в тях е предопределящо. За мен именно той, в ролята си на доведен баща, е научил Исус на смирение. Останалата част от живота на спасителя ни е позната от писанията на евангелистите, но ехото, оставено от Йосиф в него, придава завършен облик на Исус, който ние познаваме. Аз имам един  любим момент от житието му, когато, отивайки в Йерусалим, установява, че в двора на бащиния му дом – Храмът, са се настанили търговци и лихвари. Избеснял, Исус започва да им крещи:

-Що щете вие в дома на баща ми!

И ги изхвърля като мръсни котки, но не ги убива или превръща в камъни, а би могъл. Не го прави именно, защото Йосиф, най-обикновеният дърводелец, е присъствал като балансьор в детството му.

Забравен, незаслужено пренебрегван, избутан в ъгъла на плеядата от светци, все пак Йосиф е удостоен с някаква титла – Свети Йосиф Обручник, и в деня на кончината му отбелязваме деня на бащата,  но то е колкото да мине номерът.

В името на Отца, и Сина, и Светия Дух... Да живее Йосиф Дърводелеца! Амин!

Калин Гайтанджиев