Днес се намерихме

Днес се намерихме. Открихме се отново. Видях те оставена, приготвена за изхвърляне до вратата на един гараж.

Човекът, чието притежание си била последно, ми каза, че те подарява. Взех те и те прегърнах, а ти ме върна. В онова днес, тогавашното, преди 35 години. Помня деня. Слънчев, радостен, смислен като повечето дни, които си спомням от тогавашното днес. Помня как баща ми те сложи в прегръдката ми и започна да ме учи да говоря с теб. Помня как ликувах, когато казах първите думи на твоя език - „Ми , Си , Сол”. Спомних си как побеснявах, когато ми беше трудно да си говорим. Езикът ти не е лесен за научаване. Спомних си първата песен, която изсвирихме заедно. Спомних си първия път, когато отидохме на училище. Помня възхищението, което предизвикахме с теб в съучениците ми. Спомних си как написахме първата мелодия. Не помня мелодията, но помня усещането. Че сме направили нещо. Аз и ти. Сами. Заедно.

Днес те намерих. Оставих те на терасата, седнах срещу теб, запалих цигара и заплаках. Гледах те дълго и ти говорих. Без думи. На нашия език. Днес разбрах, че ако не беше ти, аз нямаше да съм същият. Попитах те:

- Достоен човек ли съм ?

Тогава вятърът разклати единствената ти останала отпусната, ръждясала струна. Не се чу нищо. В първия момент. След секунда тишината се взриви. Разцепи се от най-сладкия, най–нежния, най-тревожния, най-съкровения и мил звук. „Татиииииии...” - Пищеше във възторг дъщеря ми и тичайки с неуверените крачки на току-що проходило дете, прекоси хола, излезе на терасата и ме прегърна.

Днес се намерихме. Открихме се отново. Ти ме намери.

Посвещава се на:

Съпругата ми, на децата ми и на една китара. Същата като тази, на която започнах да се уча да свиря преди 35 години.

Калин Гайтанджиев